Интервю дадено за в. „Лична драма” (публикувано със съкращения на 08-14. 09. 2015 г. брой 36), водещ интервюто Иво Ангелов.
Господин Иванов, живеем в свят, който всекидневно ни изправя пред различни предизвикателства – развиващи се технологии, интензивно променящи се социално-икономически и обществени промени… Всички те обаче доколко оказват влияние върху взаимоотношенията в семейството, приятелите и върху това, как се отнасяме към самите себе си?
Виктор Франкъл казва за живота, че е нещо което непрекъснато ни поставя въпроси, на които ние трябва да намерим отговорите. Разбира се има много отговори на един въпрос, но в същото време един от тях е правилният. Човек непрекъснато е в процес на общуване, той няма състояние на не общуване. В общуването ни с нашите родители, братя и сестри, приятели и други хора ние се развиваме, изграждаме се като личности, изграждаме своя мироглед, усвояваме определени ценности и знания за света другите и себе си, както и разбираме какво е нашето място в света в който живеем.
Между другото какво представлява арт-терапията и при кого действа безотказно?
Арт-терапията е една от формите на психотерапия, но специфичното при този метод е ползването на изобразителното изкуство, като основен начин на себеизразяване и комуникация. При арт-терапията не е необходимо човек да има умения за рисуване, т.е. да рисува красиво и академично. Самият процес на рисуване или моделиране е терапевтичен. Всички ние или може би, деветдесет и девет процента сме рисували като деца. Не съм много сигурен, но мисля, че К. Г. Юнг беше казал, че животът е палитра с която рисуваме света в който живеем.
Да поговорим за зависимостите. Кои са конкретните обстоятелства, които водят човек до злоупотребата с алкохола, например?
До колкото на мен ми е известно, науката още не е установила конкретни причини за злоупотреба или зависимост към психоактивни вещества. Има различни теоретични обяснителни модели, които се стремят да посочат причините за употребата и зависимостта към психоактивните вещества. Един от тези обяснителни модели е психо-био-социалният модел според който, взаимодействието на различни фактори, като психологични характеристики, средата – семейната и приятелската, биологичните характеристики и веществото създават условия за употреба, злоупотреба и зависимост. Също така има много хора, които не употребяват наркотици въпреки, че живеят в голям риск през погледа на този модел. Алкохола е психоактивно вещество, което има своите културални опори в нашата култура и бит, той е нещо без което почти е немислимо едно празненство, посрещане на гости и др. Алкохола влияе по два начина в малки количества влияе като стимулант, с повишаване на количеството влияе като депресант. От тук идват и част от вярванията, че като изпием една чашка алкохол ще се оправим, ще ни олекне. Важно е какво е отношението ни към алкохола, а не самия алкохол. Ако сме убедени, че ще ни накара да се почувстваме по-добре и ще се разтоварим, разбира се ще го търсим. Ако сме убедени, че той няма да ни реши проблемите и че нашите проблеми са наша отговорност, а не на някой друг, ще търсим съответното ефективно решение.
А защо други прибягват до наркотиците?
Първата употреба обикновено е свързана с неща, като любопитство провокирано от това, че сред учениците се говори за даден наркотик, като за нещо мистично и „готино“, да бъда като другите, които са уважавани, защото пушат трева и т.н. Това са все естествени човешки потребности много характерни за юношеската възраст. Потребността от принадлежност е естествена човешка потребност, която всеки се стреми да удовлетвори. Според мен проблема не е в човешките потребности, а в това че няма кой да се ангажира да бъде наставник, ментор на юношите, имам предвид тези юноши които са оставени сами да се оправят. Нямат човек който ги насочва и да им помага как по здравословен начин да удовлетворяват потребностите си. Често чувам, критични изказвания, че младите се събират в парка и пият алкохол, пушат трева и цигари. Според мен проблема е не, че са се събрали в парка, а в това, че при тях няма възрастен с когото да дискутират важни за тях теми, като: образованието, приятелството, интимните взаимоотношения, секса, музиката, ценностите на времето в което живеят, духовните ценности и други важни за тях въпроси. Всъщност тези въпроси са част от въпросите които се дискутират със зависимите в програмите за лечение и психосоциална рехабилитация.
Защо хората не бива да се страхуват от комуните?
Така наречените комуни за зависими, в същността си са терапевтични програми и правилното название е терапевтични общности. Този метод на ре-интеграция на зависимите е един от най -изследваните и има много научни доказателства, че работи успешно. Той е едно сериозно предизвикателство пред всеки който е участник в такава програма. Изключително ясно поставя зависимия в ситуация на активен участник в своето възстановяване с помощта на другите – групата и екипа. Има ясни правила и отговорности. По този начин всеки участник в терапевтичната общност научава по един интензивен начин умения, изгражда навици и нагласи, които му помагат за успешното интегриране и живеене без наркотици. Там се извършва цялостна промяна на идентичността на личността. Като цяло промяната плаши всеки един човек.
С какво момчетата се справят най-трудно в такава общност?
Има различни трудности и предизвикателства с които се сблъскват постъпвайки в терапевтична общност. Част от тях са подчинението на правилата и спазването им, за някои е трудно да приемат, че са зависими, срещат трудности при изграждане на различни от познатите им взаимоотношения с родителите и т.н. Справянето с всички трудности и предизвикателства в програмата е условие за промяната на човека.
Всъщност, колко време ти стига, за да усетиш лъжата от страна на пациента?
В контекста на консултативната среща или в друг контекст където един зависим човек или родител търси помощ за проблем свързан със зависимост, важно е как гледаме на това поведение, което наричаме лъжа. Често пъти лъжата е симптом на зависимостта и в същото време начин за справяне със несигурността и страховете с чувството на срам, вина и други чувства, които трудно се понасят и често са били част, или причина за употребата на психоактивни вещества. Най – важното според мен е да се дава достатъчно време, човек да се подготви, да сподели това което е искал, но не е успял да сподели. Също така е важно да не се превръщаме в „ловци на лъжата“, това не е наша работа. Това което е необходимо непрекъснато да дължим на фокус целта с която някой е потърсил помощ, т.е. да се промени, но не само като начин на живеене но и като човек, като личност. Промяната е процес които преминава през различни етапи или фази. Често пъти промяната плаши, защото е свързана и с раздяла с предмети, хора, навици, поведения в това число раздяла и с лъжата.
И какво най-често прикриват твоите клиенти?
Всеки има право да има тайни и трябва да уважаваме това право. Според мен най – трудно се говори за нещата от които се срамуват, също така и нещата за които не са готови да споделят. Премълчаването е свързано и със степента на доверие и доверителните взаимоотношения, които са изградени или са в процес на изграждане или ги няма.
Иначе, по-добре ли се работи с малки групи зависими?
Като правило групата има голяма значение за справяне със зависимостта. Там човек поставя много въпроси които има, като например: Как да живея без да се друсам? Този въпрос както и много други са важни за всеки един от участниците. Груповия формат на работа позволява всеки да постави своите въпроси, както и да намери своите отговори, да сподели своя опит, както и да чуе опита на другите. Броя на участниците е важен, като оптималния брой на участници в групова работа до колкото знам се посочва 10-12 участника. Но в общности с 20, 30 или повече участници има различни видове групи с различен брой участници в зависимост от целта на груповата работа съобразно с йерархията, постиженията и други специфики. Също така има и работа с цялата общност в групов формат, което е т. нар. маратон. Основния фактор на промяна в терапевтичната общност е групата.
По време на лечението те нямат контакт с външния свят, нали? Без телефони, компютри, отпуски? Това защо?
Да нямат контакт с външния свят, но в началото на участието си в програмата. След това в зависимост от йерархичното ниво в което се намира конкретния човек има все по голям контакт с външния свят и съответно повече отговорности към себе си и общността към своите близки и родители, приятели. Също така има възможност да излиза в т. нар. отпуски, където се упражняват научените стратегии за справяне със ситуации които могат да провокират в него желание за употреба, справяне с самото желание за употреба, ако се почувства и др. Там е мястото където се упражняват различни стратегии и поведения са справяне с трудности, които са учени в общността заедно с другите участници в програмата. В началото нямат контакт с външния свят за период от един до три месеца, за да могат да се отделят от средата и „света“ на зависимия начин на живот, но успоредно с това терапевтичното общност е среда без наркотици и алкохол. Философията и метода на модела терапевтичната общност е в максимална степен да бъде среда и да даде условия близки до света без наркотици по един контролиран и грижовен начин за всеки участник в общността.
А как тези момичета и момчета понасят изолацията?
Не става въпрос за изолация от външния свят в буквалния смисъл на думата по отношение на света без наркотици. По скоро можем да говорим за изолация от света на наркотиците и условията на зависимия начин на живот.
Коя е първата победа, която с точност показва, че лечението върви към своя финален етап?
Един от въпросите които по естествен начин възникват е свършва ли лечението, лечение не в медицински смисъл. Попадайки човек в процеса на лечение или психо-социална рехабилитация, той започва процес на въздържание от употреба на психоактивни вещества. Периода който прекарва в дадена програма е времето през което той научава много неща за себе си, света и другите. Научава как да живее без наркотици. Научава се да носи отговорност за своето поведение, т. е. променил се е.
И какво представлява крайният момент, който ясно показва, че човека с наркотиците ще е до тук?
Въпроса който поставяте е дали има гаранции, за този човек, че повече няма да взима наркотици? Поне аз така го разбирам. Спомням си за един мой познат който ми каза, че е спрял цигарите от осмия път и точно този осми път е разбрал, че не може да е сигурен, че няма отново да пропуши. Всичките предишни опити е бил сигурен, че няма да пуши повече. Ние всеки един миг правим избори без да си даваме сметка за това. Дали някой ще започне употреба след няколко годишна ремисия у негов избор и е важно всички около него – родители, деца, съпруг/а да знаят, че това е само негова отговорност и избор, както и че това е част от отговорностите които има.
В защитена къща се отива само доброволно, нали така?
Зависи какво влагаме в думата доброволно, ако имаме предвид, че зависимия, трябва сам да реши да започне лечение е едно на ръка. Нека да погледнем по- задълбочено. Ако някой е решил да се лекува от зависимостта си, най – вероятно ще е принуден да го направи поради много неща, като: не издържа вече на този начин на живот, близките и значимите за него хора, непрекъснато му повтарят, че има проблем и трябва да се лекува, поведението което има към тях го кара да се срамува, когато си даде сметка за него и т. н. Зависимия начин на живот е тежък, последствията от него твърде често принуждават имащия този проблем да потърси помощ, макар и само да се информира, да проучи възможностите за лечение или да угоди на настояването на родителите или на човек на когото той държи.
Не ви попитах, кои моменти след началото на терапията са най-рискови?
Това са моментите в които зависимия, се почувства сигурен в себе си и готов за живота извън програмата. Такива моменти се случват не рядко. Тези моменти по-скоро се дължат на излизане от процеса и все по-често мислене и разговори за „навън“, т.е. извън програмата. От друга страна според мен тези моменти са важни и от друга гледна точка. Показват, че е дошло време да се препотвърди и осмисли наново целта с която е дошъл, да преосмисли отново своя предишен живот и да открие, колко често е бил и преди в такова състояние и до какво го е довело то. Много важна роля имат останалите участници в програмата в това, да помогнат на конкретния човек да преодолее въпросната увереност и да погледне по-трезво и ясно на това, че има още какво да постигне преди да е готов да напусне програмата.
А случвало ли се е твой клиент да си тръгне и след това да се върне на терапия?
Понякога се случва човек да не е готов да се потопи в процеса на промяната и в някакъв момент излиза, т.е. тръгва си. Тръгването от програмата може да е израз на нуждата да се подготви или да е израз на някаква друга причина, като например, че програмата от която си е тръгнал не може да му даде това от което има нужда да продължи, при всеки е индивидуално. Това не значи, че програмата е лоша, напротив, дала му е всичко което е могла. След известно време се случва, този който си е тръгнал да се върне или да отиде в друга програма. Това е добре защото той продължава процеса на възстановяване и реинтеграция без значение дали е в същата програма или в друга такава.
И? – връщането пак ли започва на чисто? Детоксикацията е задължителна, нали? Както и мотивационното интервю?
Тук вече зависи от това какво е правил докато е бил извън програмата, ако е възобновил употребата за се започва от начало, все едно, че за първи път идва в програмата. Ако не е възобновил употребата и е нямал деструктивно поведение според мен е добре да се потърси друг формат на работа с него, така че да се подкрепи процеса на промяна.
Какво ти прави най-силно впечатление в тези мотивационни интервюта?
Мотивационното интервю е начин на комуникация и се базира на зачитане и уважение на личността на човека с неговите стремежи, мечти, ценности и т. н. Най – впечатляващото е начина по който започва да се чувства човек, който преди да влезе през вратата е получавал отхвърлящо и неуважително отношение. Чувства се чут и разбран, което му позволява да намери опора в себе си и да направи първата крачка към промяна. Мотивационното интервюиране е начин на разговор и отношение, което съпътства човека и подпомага процеса на промяна и най- вече осмислянето на промяната.
До колкото знам, едно от първите занимания е написването на есе „Кой съм аз”. Каква е целта?
Целта на писането на есе на тази тема е да помогне на човека да види себе си по по-различен начин. Свързано е с работата по промяна на идентичността. Всеки преди да стане зависим има история която не е свързана с психоактивни вещества, има опит в справяне с различни проблеми и ситуации, бил е част от приятелска група и т.н. Пишейки може да види и да премисли много неща свързани с миналото, както и с настоящето му. Да види какви са неговите причини да започне употреба на психоактивни вещества, какви са били взаимоотношенията му с родители, близки, приятели. Да му помогне да подреди своите приоритети в процеса на възстановяването си и в изготвянето на своя индивидуален терапевтичен план.
Какво пише в тези есета обикновено?
Обикновено това е личната история представена накратко и кокто той или тя я виждат, до момента на постъпване в програмата за лечение или в програмата за психо-социална рехабилитация.
На колко години е най-възрастният ти клиент?
Психологическата работа с хора е взаимен процес на учене. Най- възрастният човек с които съм работел беше над 70 годишна възраст.
Кои са големите родителски грешки?
Когато говорим за родителите е необходимо преди това да си дадем сметка какво са те за нас. Ако гледаме на тях, че те са провалили синът си или дъщеря си излиза, че цялата отговорност прехвърляме на тях. Тогава да се запитаме, къде е отговорността на зависимия член на семейството? Никой не е застрахован от грешки или поне аз така си мисля. Често родителите се чувстват виновни за свои постъпки към децата си. Много книги са написани за родителстването, но според мен нито едно книга не може да бъде изчерпателна. Не можем да намерим отговор на въпроса как да бъдем добрите родители в книгите, отговора но този въпрос можем да намерим в самите нас, като родители. Когато работя с тях, често дискутираме въпроса за това, че книгите могат да са добър ориентир в родителстването, но те не могат да заместят родителя. Част от дестуктивните поведения които имат спрямо зависимия син или дъщеря е да купуват алкохол, или да дават пари за да си купи наркотик, след като той е обещал да му е за „последно“. Когато погледнат назад е имало много, много „последни пъти“ и обещания. Това е един от начините по които родителите съзнателно или не поддържат употребата. За да се случи промяна е необходимо да се променят и моделите на семейните взаимоотношения които поддържат зависимостта.
Така, че родителите имат не по-малко нужда от помощ и подкрепа. Участието на родители в програми за родители и близки, многократно повишава вероятността, техния син или дъщеря които са в програма за лечение или психосоциална рехабилитация, да направят стабилна ремисия и успешно да се интегрират в обществото, да имат живот без наркотици.
Практиката сблъсквала ли ви е с опасности? Какви, с кого…?
Зависимостта сама по себе си е саморазрушително поведение. Никой не е употребил някакво вещество с съзнателното намерение да стане зависим. Стигането до зависимост е процес, който преминава през експериментиране, употреба, злоупотреба, зависимост. Установено е че голяма част от тези които са експериментирали един или два пъти се отказват да пробват, същото е и с тези които употребяват, част от тях прекратяват употребата. Зависимостта е състояние в което човек се озовава загубил почти всичко, училище, приятели които не са свързани с психоактивни вещества, взаимоотношения с родители, това което е имал като интереси, хоби вече не е приоритет. Физически човек е доста увреден. С това което има идва зависимия човек при мен и ми казва: „Искам да се лекувам, писна ме вече, ако не започна лечение ще умра.“ Този човек е прав, наистина му е писнало от начина на живот който води, наистина иска да се лекува и наистина ако не започне лечение ще умре. Обикновено човешкия импулс за грижа е свързан с това веднага да му казваме какво да прави, къде да ходи и т.н., да започне лечение, защото положението е доста сериозно. След като му изброим какво трябва да направи и къде да отиде,често получаваме следния отговор: „Още не съм готов за това което ми казваш.“ Тук имаме отговорността да чуем този човек, да го зачетем като човек, да му помогнем да се подготви да предприеме първата стъпка, да почувства, че не е сам. Също така има ситуации на криза, когато човек е напреднал в процеса на възстановяване, чувства се силен и сигурен в себе си и е решил да прекрати участието си в програмата. Макар, че има още неща които трябва да развие в себе си, преди да завърши програмата в която е. Това е труден момент за него и е важно да вземе обмислено решение, важно е да усети отговорността която носи за себе си, да премисли добре решението си. Разбира се той не остава сам, с него разговаря екипа на програмата в която е, другите които се възстановяват в програмата. Това е криза за всички, но най-важното е да бъде подкрепен този човек да вземе сам правилното решение за себе си.
Как да се свържат с теб тези, които желаят?
Които желае от вашите читатели да се свърже с мен, може да го направи на тел. 0885 008 564 или 0878 571 884, също така може и да ми пише на е-мейл: krasivanov@abv.bg,
Какво ще пожелаете на читателите ни, за да не стигат те до подобни вид проблеми?
Вижте, никой не е застрахован от нищо, в същото време можем да направим много за себе си, за приятелите си, за децата си, за близките си. По- леко е когато имаме вяра и увереност в себе си и в другите, че ще успеем заедно да се справяме с трудностите, които ни поднася живота, също така не бива да подценяваме и пренебрегваме празнуванията заедно, радостните моменти и събития, успехите, както нашите, така и на другите, които са не по-малко важни за всеки човек. По възможност да общуваме по между си и особено с децата си без преди това де сме пили чаша или две алкохол, важно е какво правим, не само какво говорим.
Индивидуално и семейно психологично консултиране, психотерапия 