СЕМИНАР: „СЕМЕЙСТВОТО И ЗАВИСИМОСТТА – ПРОМЯНАТА КАТО НЕОБХОДИМОСТ НА ЦЯЛОТО СЕМЕЙСТВО“

Снимка - семейство - дърво  В борбата със зависимостта често пъти семейството и родителите стоят в сянката на проблема. Биват пренебрегвани като важна страна в решаване на редица проблеми, често критикувани и дори определяни като причина за проблемното поведение на зависимия член на семейството. По този начин, част от отговорността на зависимия за неговото поведение се прехвърля към родителите и близките, които и без друго са доста объркани и изтощени. Само по себе си това разбиране и отношение към родителите и близките би могло да поддържа зависимостта. Целта е да се подчертае и подкрепи голямата роля на родителите и семейството при справянето със зависимостта, без да отнема отговорността на зависимия член на семейството в процеса на личното му възстановяване.

Семинарът е насочен към, родители, социални работници, психолози, лекари, свещеници и други специалисти работещи в областта на зависимостите.

Ще бъдат разгледани следните теми:

  • Процес на формиране на зависимост и влиянието му върху семейството.
  • Ролята на семейството за преодоляване на проблеми свързани със зависимост към ПАВ.
  • Как да бъде продкрепяна постигнатата промяна от родителите и близките.
  • Съзависимост: Какво е това? Стратегии за излизане от нея.

Водещи:

Красимир Иванов – психолог, фамилен терапевт с дългогодишен опит в работата със семейства и родители на зависими към психоактивни вещества и хазарт. Редовен член на Българска асоциация по фамилна терапия. За повече информация: https://krasimirnivanov.wordpress.com/about/

Светлана Павлова – психолог, когнитивно – поведенчески консултант, специализация и професионален опит в сферата на лечението на зависимости.  За повече информация: https://web.facebook.com/mental.support.center.varna

Дата на провеждане: 01 /събота/ септември 2018 г.  от 11.00 ч. до 18.00 ч.

Място на провеждане: гр. Варна,  ул. „27-ми юли“, № 9 Храм „св. Архангел Михаил“

Такса участие в семинара е  50.00 лв. която е еобходимо да заплатите по банков път до 29 /сряда/ август 17.00 часа.

Банкова сметка: BG31FINV91501016759970

BIC: FINVBGSF

Важно !!!

Записване за участие става на e-mail: sdcfoundation.2016@gmail.com където е необходимо да заявите желанието си за участие в семинара, както и вашите имена и телефон за обратна връзка и да посочите причината поради която искате да участвате. След като получите потвърждение, че сте записан/а за участие трябва да внесете посочената такса.

За повече информация:  0878 571 884 Красимир Иванов

Реклами

Зависимост към хазарт

 

               Зависимостта към различни фактори съпровожда човека от най-древни времена. Когато зависимостта носи със себе си проблеми, се заражда болест и човек се опитва да се избави от нея. На това, което наричаме болест, съответстват и различни психокоригиращи въздействия и психологични техники, организирани в програми, които позволяват на човека да върви в руслото на възможното оздравяване. Програмата на дванадесете стъпки е една от тези мощни стуктурирани програми. От гледна точка на психологията тя се базира на базовата човешка потребност от оздравяване. Тази потребност е първата, в която от свое лице се говори в първата стъпка.

            Основа на това въздействие е биполярната същност на човека. На тази двуполюсност са разположени всесилието и безсилието, между които има очевиден конфликт. От една страна се приемаме и показваме като волеви личности, способни да управляват ситуациите и себе си. От друга страна се сблъскваме с проблеми, пред които се оказваме безсилни. Моментът на осъзнаване на този сблъсък според мен е основополагащ в процеса на оздравяване. Това, което се случва по-нататък, по своята същност е възстановяване на нормалното мислене. Когато биполярността се доведе до съзнанието, на човек се предоставя възможността да осъзнае факта на управляемост и неуправляемост на собствения живот.

            Програмата на 12-те стъпки се основава на понятието за Висша сила или Бог, както го разбираме. Тук често възниква проблем с отрицанието, например атеист, който не вярва в никакви мистични сили и чародействие, не вярва в Бог, не принадлежи на никаква конфесия. В такъв случай достатъчно ефективно е обръщането към истината, която се състои в това, че – вярваш или не вярваш – във Висшата сила ти се връщаш към хазартната игра, възвръщаш се към състоянието на неуправляемост. По този начин хазартът се явява за теб Висша сила. Това е нещо, което те управлява, което е по-силно от теб. И за да се справиш с този проблем на неуправляемост, е нужно да го опознаеш и разбереш. Това е първата стъпка.

            Парадоксът се състои в това, че човек, дори да не е декларирал, че иска да прекрати хазартните игри, да пие, да приема наркотици и т.н., това не е важно, а е важно само че успоредно с тези декларации, човек преди всичко обича своята зависимост. Остава обвързан с нейни разнообразни проявления, подхранвани от удоволствието, което изпитва. Преди всичко която и да е зависимост, в това число и хазартната, се фиксира на състоянието на комфорт. В случая на хазартната зависимост се фиксира върху печалбата.

            Ако дадено действие, без значение какво е, ни носи удоволствие, ние ще го повтаряме отново и отново, това е заложено в природата ни. По-често се случва така, че ситуацията, в която се установява фиксацията зависимост, напомня явлението в света на животните, наречено импринтинг. По своята същност това явление се състои в това, че когато патето се излюпи, възприема първия предмет, който види, за своя майка и отива към него. В този смисъл чрез хазартната игра играещият  запълва в своето съзнание и живот някаква празнота, за която потребността да бъде запълнена е много силна. Това може да бъде недостиг на любов, внимание, възхищение или др.

            Що се отнася въобще до формирането на зависимост, то можем условно да разделим хората на три категории: хора, които при каквито и да е условия няма да станат зависимими;  хора, които винаги ще намерят за себе си някаква зависимост; и хора, при които зависимостта се явява невротично разстройство.

            Не навсякъде и във всички страни хазартната зависимост се приема за болест. В Русия например тя е вписана в официалния диагностичен справочник, също и в САЩ. В много страни в Европа подходът към този въпрос е твърде некоректен, хазартната зависимост се счита като вид вредна привичка.

           Диагностицирането на тази болест изисква твърде внимателен и детайлен подход, в края на краищата зависимите са 2-3% (най-вероятно авторът на статията има предвид Русия – бел.прев.). За клинично обосноваване заявяването на човек, че има проблем с хазартни игри е недостатъчно.  В САЩ съществуват специални критерии, по които човек може да бъде диагностициран като патологичен играч. Тези критерии са девет:

  1. Често участие в игри и печелене на пари за играене.
  2. Често участие в игри с по-голяма сума пари за продължително време, отколкото човек е възнамерявал.
  3. Потребност от увеличаване на размера и честотата на залога, за да постигне желаната възбуда.
  4. Безспокойство и раздразнителност, когато играта не върви спрямо очакванията.
  5. Повторна загуба на пари в играта и взимане на пари на заем „до утре“ за връщане на загубата.
  6. Нееднократни опити за намаляване или прекратяване на участието в хазартни игри.
  7. Участие в хазартни игри, дори когато човек е под заплаха от невъзможност да изпълнява своите професионални и социални отговорности.
  8. Жертване на някои социални, професионални или забавни мероприятия заради играта.
  9. Продължава играта, без да обръща внимание на невъзможността да заплати нарастващите дългове.

         Ако за даден човек се потвърждават четири или повече от деветте критерия, той може да бъде насочен за лечение от хазартна зависимост при наличие на независими свидетели. Ако такива не се намерят, човекът може да се озове  в затвора или в най-добрия случай да бъде принуден чрез полицията да посещава групите на анонимните хазартно зависими.

         Няма да говорим за руския манталитет, доколко тази система е приемлива и нужна в Русия. Структурите, създадени за помощ на хазартно зависимите, засега не са много, но са силно необходими. И хубавото е, че има хора, които се занимават с организацията на групите на Анонимните хазартно зависими. Това, което у нас се случва с въвличането на хората в хазартните игри, по мое мнение е просто абсурд. Извън Русия това се явява развлечение – у нас е издигнато в начин на живот, довеждащ до границата, зад която всичко, несвързано с хазартната игра, се обезценява.

           Ако говорим за лечение на тази зависимост, то е известно, че когато дойдат  хора с хазартна зависимост, в същото време се появяват и хора, които са се справили с този тип зависимост по някакъв начин – магии, чародейство и др. Може би на някой от зависимите им помага, не знам, у нас няма надеждана статистика за излекувалите се от хазартна зависимост (авторът има предвид Русия – бел. прев.)

           Но нека се обърнем все пак към по-цивилизованите форми на лечение. Има метод, достатъчно разпространен и у нас, и на запад, то е психологичната работа – практика с достатъчно високо ниво на ефективност. Но искам да кажа, че която и да е терапия, отнасяща се до зависимостите, се оказва неефективна без групова подкрапа. Това е, ако имаш частен кабинет и не се опитваш просто да изкараш пари от пациента. Необходимо е да се направи максимално точна диагностика на проблема. Проучването трабва да се направи на индивидуални срещи. При някои, колкото и да ни е странно, работят прости схеми. Например да се покаже на човек, че да играе е просто глупаво, че губи повече от колкото печели. Това е достатъчно, за да се обърне към рационалното начало в себе си.

           Всъщност аз не вярвам, че който и да е може съвсем точно да определи защо човек спира да играе. Няма никаква рецепта за изпълнение на определени дейности в определена последователност, които еднозначно да дадат положителен резултат. Това потвърждава и моята практика в лечението на хазартно зависими. В края на краищата има и такива случаи, когато се случват неочаквани за всички (както и за самия зависим) обрати – съзнанието на човека се обръща на 180 градуса и зависимостта изчезва. И за тези случаи статистика не съществува, но се приема да се наричат „метаноя“. В индийските практики това се нарича „инсайт“, някакъв вид просветление. Защо това се случва –  повтарят се  впечатления, натрупване на информация, емоции, чувства, които правят качествен скок.

            Когато на хазартно зависимия се зададе въпросът: „Защо играеш?“, той дава примерно такива отговори: искам да спечеля пари, искам да си възстановя отношенията със съпруга (съпругата), роднините (чрез успеха в играта). Това често се явява добър обяснителен предлог за съзависимите близки, начин да бъдат манипулирани. Всеки зависим има много добри умения да манипулира. Да се обясни на родителите и роднините, че човек не може, действително не може да напрегне волята си и да спре да играе, практически е невъзможно, за това е необходима отделна работа със съзависимите.

             Аз твърдо вярвам, че структурирана програма като програмата на 12-те стъпки е нужна и ефективна. Начин за намаляване на риска от постоянно връщане към хазартните игри е формирането на навика да се живее „Тук и Сега“. За хазартно играещите е характерно да са в състояние на филантропно очакване да се реализират фантазиите им. Много от хазартно зависимите не могат да дадат ясен отговор на следните въпроси: Знаеш ли какви са твоите желания? Разбираш ли от какво имаш нужда сега? Какво мислите за това? За да не се връщат към играта, те задължително трябва да живеят „Тук и Сега“.

             Да се определи какво е нужно на конкретния болен е възможно в клиничното интервю. По-нататък се работи за промяна на отношението към проблема. Решението на много от проблемите се състои в промяната на отношението към тях. Следва проучване на болезнените точки  и проблемни зони. В края на краищата всяка игра има за цел да бъде развлечение. За хазартно зависимите играта се превръща, освен в зависимост, и в някаква свръхценна идея, става начин на живеене. Срещу играта се настройва целият обкръжаващ свят. Когато човек престане да играе, минава период от време и му се струва, че близките не ценят всички положени усилия да спре да играе, не оценяват качествата които е проявил, за да се отдалечи от хазартните игри. Това отношение на близките му го кара да чувства неудовлетворение, което го води до срив. Колкото и парадоксално да изглежда, този срив дава своя принос, като довежда зависимия до качествено ново ниво в процеса на възстановяване.

           С какво са важни групите на Анонимните хазартно зависими, за тези който са в лечение в специализиран център? Групите изпълняват прагматичната роля на подкрепа. Човек идва тук, за да разтовари тежестта, за да се избави от това състояние, той идва с конкретна егоистична цел, да разкаже за себе си и да получи информация, която му е нужна. Дошъл, получил това, което търси, и си отишъл. Затова съществува и анонимност в програмата. Групата не е нужно да се възприема като свърталище, общуването и оздравяването се случват  по време на групата, а не след нея.

            Не е нужно да се надценява прилагането на Програмата на 12-те стъпки в условията на рехабилитационен център. Според мен в най-добрия случай, ако сме мотивирали зависимия да се възстановява и сме го докоснали до Първата стъпка, ние сме свършили солидна част от работата. Максимумът, който можем да стигнем в рехабилитационен център, е преминаването през Първата, Втората и Третата стъпка, доколкото те са тясно свързани помежду си. Останалото е работа със спонсора, индивидуална психотерапия и др., това зависи от степента на мотивация за промяна на самия хазартно зависим, в случая адекватно възприемане на Първата стъпка в условията на центъра и разбиране на необходимостта от постоянна работа над себе си, практически винаги съправажда дългите периоди на здравеене.“

Автор: Шведов А.М., психолог, ръководител на рехабилитационен център „Рекавери“, Русия

Превод: Красимир Иванов

Преводът е направен от „Мир зависимостей  Игромания  Реалные истории Анонимных Играков“,  Благотворительныѝ фонд „Рокада“, Москва 2006 г. ст. 8 – 13

 

 

Терапевтична общнаст

Интервю дадно за в. „Лична драма” (пубикувано със съкращения на 08-14.09.2015 г. брой 36), водещ интервюто Иво Ангелов.

DSC_0044

Господин Иванов, живеем в свят, който всекидневно ни изправя пред различни предизвикателства – развиващи се технологии, интензивно променящи се социално-икономически и обществени промени… Всички те обаче доколко оказват влияние върху взаимоотношенията в семейството, приятелите и върху това, как се отнасяме към самите себе си?

Виктор Франкъл казва за живота, че е нещо което непрекъснато ни поставя въпроси, на които ние трябва да намерим отговорите. Разбира се има много отговори на един въпрос, но в същото време един от тях е правилният. Човек непрекъснато е в процес на общуване, той няма състояние на не общуване. В общуването ни с нашите родители, братя и сестри, приятели и други хора ние се развиваме, изграждаме се като личности, изграждаме своя мироглед, усвояваме определени ценности и знания за света другите и себе си, както и разбираме какво е нашето място в света в който живеем.

Между другото какво представлява арт-терапията и при кого действа безотказно?

Арт терапията е една от формите на психотерапия, но специфичното при този метод е ползването на изобразителното изкуство, като основен начин на себеизразяване и комуникация. При арт-терапията не е необходимо човек да има умения за рисуване, т.е. да рисува красиво и академично. Самият процес на рисуване или моделиране е терапевтичен. Всички ние или може би, деветдесет и девет процента сме рисували като деца. Не съм много сигурен, но мисля, че К. Г. Юнг беше казал, че животът е палитра с която рисуваме света в който живеем.

Да поговорим за зависимостите. Кои са конкретните обстоятелства, които водят човек до злоупотребата с алкохола, например?

До колкото на мен ми е известно, науката още не е установила конкретни причини за злоупотреба или зависимост към психоактивни вещества. Има различни теоретични обяснителни модели, които се стремят да посочат причините за употребата и зависимостта към психоактивните вещества. Един от тези обяснителни модели е психо-био-социалният модел според който, взаимодействието на различни фактори, като психологични характеристики, средата – семейната и приятелската, биологичните характеристики и веществото създават условия за употреба, злоупотреба и зависимост. Също така има много хора, които не употребяват наркотици въпреки, че живеят в голям риск през погледа на този модел. Алкохола е психоактивно вещество, което има своите културални опори в нашата култура и бит, той е нещо без което почти е немислимо едно празненство, посрещане на гости и др. Алкохола влияе по два начина в малки количества влияе като стимулант, с повишаване на количеството влияе като депресант. От тук идват и част от вярванията, че като изпием една чашка алкохол ще се оправим, ще ни олекне. Важно е какво е отношението ни към алкохола, а не самия алкохол. Ако сме убедени, че ще ни накара да се почувстваме по-добре и ще се разтоварим, разбира се ще го търсим. Ако сме убедени, че той няма да ни реши проблемите и че нашите проблеми са наша отговорност, а не на някой друг, ще търсим съответното ефективно решение.

А защо други прибягват до наркотиците?

Първата употреба обикновено е свързана с неща, като любопитство провокирано от това, че сред учениците се говори за даден наркотик, като за нещо мистично и „готино“, да бъда като другите, които са уважавани, защото пушат трева и т.н. Това са все естествени човешки потребности много характерни за юношеската възраст. Потребността от принадлежност е естествена човешка потребност, която всеки се стреми да удовлетвори. Според мен проблема не е в човешките потребности, а в това че няма кой да се ангажира да бъде наставник, ментор на юношите, имам предвид тези юноши които са оставени сами да се оправят. Нямат човек който ги насочва и да им помага как по здравословен начин да удовлетворяват потребностите си. Често чувам, критични изказвания, че младите се събират в парка и пият алкохол, пушат трева и цигари. Според мен проблема е не, че са се събрали в парка, а в това, че при тях няма възрастен с когото да дискутират важни за тях теми, като: образованието, приятелството, интимните взаимоотношения, секса, музиката, ценностите на времето в което живеят, духовните ценности и други важни за тях въпроси. Всъщност тези въпроси са част от въпросите които се дискутират със зависимите в програмите за лечение и психосоциална рехабилитация.

Защо хората не бива да се страхуват от комуните?

Така наречените комуни за зависими, в същността си са терапевтични програми и правилното название е терапевтични общности. Този метод на реинтеграция на зависимите е един от най -изследваните и има много научни доказателства, че работи успешно. Той е едно сериозно предизвикателство пред всеки който е участник в такава програма. Изключително ясно поставя зависимия в ситуация на активен участник в своето възстановяване с помощта на другите – групата и екипа. Има ясни правила и отговорности. По този начин всеки участник в терапевтичната общност научава по един интензивен начин умения, изгражда навици и нагласи, които му помагат за успешното интегриране и живеене без наркотици. Там се извършва цялостна промяна на идентичността на личността. Като цяло промяната плаши всеки един човек.

С какво момчетата се справят най-трудно в такава общност?

Има различни трудности и предизвикателства с които се сблъскват постъпвайки в терапевтична общност. Част от тях са подчинението на правилата и спазването им, за някои е трудно да приемат, че са зависими, срещат трудности при изграждане на различни от познатите им взаимоотношения с родителите и т.н. Справянето с всички трудности и предизвикателства в програмата е условие за промяната на човека.

Всъщност, колко време ти стига, за да усетиш лъжата от страна на пациента?

В контекста на консултативната среща или в друг контекст където един зависим човек или родител търси помощ за проблем свързан със зависимост, важно е как гледаме на това поведение, което наричаме лъжа. Често пъти лъжата е симптом на зависимостта и в същото време начин за справяне със несигурността и страховете с чувството на срам, вина и други чувства, които трудно се понасят и често са били част, или причина за употребата на психоактивни вещества. Най – важното според мен е да се дава достатъчно време, човек да се подготви, да сподели това което е искал, но не е успял да сподели. Също така е важно да не се превръщаме в „ловци на лъжата“, това не е наша работа. Това което е необходимо непрекъснато да дължим на фокус целта с която някой е потърсил помощ, т.е. да се промени, но не само като начин на живеене но и като човек, като личност. Промяната е процес които преминава през различни етапи или фази. Често пъти промяната плаши, защото е свързана и с раздяла с предмети, хора, навици, поведения в това число раздяла и с лъжата.

И какво най-често прикриват твоите клиенти?

Всеки има право да има тайни и трябва да уважаваме това право. Според мен най – трудно се говори за нещата от които се срамуват, също така и нещата за които не са готови да споделят. Премълчаването е свързано и със степента на доверие и доверителните взаимоотношения, които са изградени или са в процес на изграждане или ги няма.
Иначе, по-добре ли се работи с малки групи зависими?

Като правило групата има голяма значение за справяне със зависимостта. Там човек поставя много въпроси които има, като например: Как да живея без да се друсам? Този въпрос както и много други са важни за всеки един от участниците. Груповия формат на работа позволява всеки да постави своите въпроси, както и да намери своите отговори, да сподели своя опит, както и да чуе опита на другите. Броя на участниците е важен, като оптималния брой на участници в групова работа до колкото знам се посочва 10-12 участника. Но в общности с 20, 30 или повече участници има различни видове групи с различен брой участници в зависимост от целта на груповата работа съобразно с йерархията, постиженията и други специфики. Също така има и работа с цялата общност в групов формат, което е т. нар. маратон. Основния фактор на промяна в терапевтичната общност е групата.

По време на лечението те нямат контакт с външния свят, нали? Без телефони, компютри, отпуски? Това защо?

Да нямат контакт с външния свят, но в началото на участието си в програмата. След това в зависимост от йерархичното ниво в което се намира конкретния човек има все по голям контакт с външния свят и съответно повече отговорности към себе си и общността към своите близки и родители, приятели. Също така има възможност да излиза в т. нар. отпуски, където се упражняват научените стратегии за справяне със ситуации които могат да провокират в него желание за употреба, справяне с самото желание за употреба, ако се почувства и др. Там е мястото където се упражняват различни стратегии и поведения са справяне с трудности, които са учени в общността заедно с другите участници в програмата. В началото нямат контакт с външния свят за период от един до три месеца, за да могат да се отделят от средата и „света“ на зависимия начин на живот, но успоредно с това терапевтичното общност е среда без наркотици и алкохол. Философията и метода на модела терапевтичната общност е в максимална степен да бъде среда и да даде условия близки до света без наркотици по един контролиран и грижовен начин за всеки участник в общността.

А как тези момичета и момчета понасят изолацията?

Не става въпрос за изолация от външния свят в буквалния смисъл на думата по отношение на света без наркотици. По скоро можем да говорим за изолация от света на наркотиците и условията на зависимия начин на живот.

Коя е първата победа, която с точност показва, че лечението върви към своя финален етап?

Един от въпросите които по естествен начин възникват е свършва ли лечението, лечение не в медицински смисъл. Попадайки човек в процеса на лечение или психо-социална рехабилитация, той започва процес на въздържание от употреба на психоактивни вещества. Периода който прекарва в дадена програма е времето през което той научава много неща за себе си, света и другите. Научава как да живее без наркотици. Научава се да носи отговорност за своето поведение, т. е. променил се е.

И какво представлява крайният момент, който ясно показва, че човека с наркотиците ще е до тук?

Въпроса който поставяте е дали има гаранции, за този човек, че повече няма да взима наркотици? Поне аз така го разбирам. Спомням си за един мой познат който ми каза, че е спрял цигарите от осмия път и точно този осми път е разбрал, че не може да е сигурен, че няма отново да пропуши. Всичките предишни опити е бил сигурен, че няма да пуши повече. Ние всеки един миг правим избори без да си даваме сметка за това. Дали някой ще започне употреба след няколко годишна ремисия у негов избор и е важно всички около него – родители, деца, съпруг/а да знаят, че това е само негова отговорност и избор, както и че това е част от отговорностите които има.

В защитена къща се отива само доброволно, нали така?

Зависи какво влагаме в думата доброволно, ако имаме предвид, че зависимия, трябва сам да реши да започне лечение е едно на ръка. Нека да погледнем по- задълбочено. Ако някой е решил да се лекува от зависимостта си, най – вероятно ще е принуден да го направи поради много неща, като: не издържа вече на този начин на живот, близките и значимите за него хора, непрекъснато му повтарят, че има проблем и трябва да се лекува, поведението което има към тях го кара да се срамува, когато си даде сметка за него и т. н. Зависимия начин на живот е тежък, последствията от него твърде често принуждават имащия този проблем да потърси помощ, макар и само да се информира, да проучи възможностите за лечение или да угоди на настояването на родителите или на човек на когото той държи.

Не ви попитах, кои моменти след началото на терапията са най-рискови?

Това са моментите в които зависимия, се почувства сигурен в себе си и готов за живота извън програмата. Такива моменти се случват не рядко. Тези моменти по-скоро се дължат на излизане от процеса и все по-често мислене и разговори за „навън“, т.е. извън програмата. От друга страна според мен тези моменти са важни и от друга гледна точка. Показват, че е дошло време да се препотвърди и осмисли наново целта с която е дошъл, да преосмисли отново своя предишен живот и да открие, колко често е бил и преди в такова състояние и до какво го е довело то. Много важна роля имат останалите участници в програмата в това, да помогнат на конкретния човек да преодолее въпросната увереност и да погледне по-трезво и ясно на това, че има още какво да постигне преди да е готов да напусне програмата.

А случвало ли се е твой клиент да си тръгне и след това да се върне на терапия?

Понякога се случва човек да не е готов да се потопи в процеса на промяната и в някакъв момент излиза, т.е. тръгва си. Тръгването от програмата може да е израз на нуждата да се подготви или да е израз на някаква друга причина, като например, че програмата от която си е тръгнал не може да му даде това от което има нужда да продължи, при всеки е индивидуално. Това не значи, че програмата е лоша, напротив, дала му е всичко което е могла. След известно време се случва, този който си е тръгнал да се върне или да отиде в друга програма. Това е добре защото той продължава процеса на възстановяване и реинтеграция без значение дали е в същата програма или в друга такава.

И? – връщането пак ли започва на чисто? Детоксикацията е задължителна, нали? Както и мотивационното интервю?

Тук вече зависи от това какво е правил докато е бил извън програмата, ако е възобновил употребата за се започва от начало, все едно, че за първи път идва в програмата. Ако не е възобновил употребата и е нямал деструктивно поведение според мен е добре да се потърси друг формат на работа с него, така че да се подкрепи процеса на промяна.

Какво ти прави най-силно впечатление в тези мотивационни интервюта?

Мотивационното интервю е начин на комуникация и се базира на зачитане и уважение на личността на човека с неговите стремежи, мечти, ценности и т. н. Най – впечатляващото е начина по който започва да се чувства човек, който преди да влезе през вратата е получавал отхвърлящо и неуважително отношение. Чувства се чут и разбран, което му позволява да намери опора в себе си и да направи първата крачка към промяна. Мотивационното интервюиране е начин на разговор и отношение, което съпътства човека и подпомага процеса на промяна и най- вече осмислянето на промяната.

До колкото знам, едно от първите занимания е написването на есе „Кой съм аз”. Каква е целта?

Целта на писането на есе на тази тема е да помогне на човека да види себе си по по-различен начин. Свързано е с работата по промяна на идентичността. Всеки преди да стане зависим има история която не е свързана с психоактивни вещества, има опит в справяне с различни проблеми и ситуации, бил е част от приятелска група и т.н. Пишейки може да види и да премисли много неща свързани с миналото, както и с настоящето му. Да види какви са неговите причини да започне употреба на психоактивни вещества, какви са били взаимоотношенията му с родители, близки, приятели. Да му помогне да подреди своите приоритети в процеса на възстановяването си и в изготвянето на своя индивидуален терапевтичен план.

Какво пише в тези есета обикновено?
Обикновено това е личната история представена накратко и кокто той или тя я виждат, до момента на постъпване в програмата за лечение или в програмата за психо-социална рехабилитация.

На колко години е най-възрастният ти клиент?

Психологическата работа с хора е взаимен процес на учене. Най- възрастният човек с които съм работел беше над 70 годишна възраст.

Кои са големите родителски грешки?

Когато говорим за родителите е необходимо преди това да си дадем сметка какво са те за нас. Ако гледаме на тях, че те са провалили синът си или дъщеря си излиза, че цялата отговорност прехвърляме на тях. Тогава да се запитаме, къде е отговорността на зависимия член на семейството? Никой не е застрахован от грешки или поне аз така си мисля. Често родителите се чувстват виновни за свои постъпки към децата си. Много книги са написани за родителстването, но според мен нито едно книга не може да бъде изчерпателна. Не можем да намерим отговор на въпроса как да бъдем добрите родители в книгите, отговора но този въпрос можем да намерим в самите нас, като родители. Когато работя с тях, често дискутираме въпроса за това, че книгите могат да са добър ориентир в родителстването, но те не могат да заместят родителя. Част от дестуктивните поведения които имат спрямо зависимия син или дъщеря е да купуват алкохол, или да дават пари за да си купи наркотик, след като той е обещал да му е за „последно“. Когато погледнат назад е имало много, много „последни пъти“ и обещания. Това е един от начините по които родителите съзнателно или не поддържат употребата. За да се случи промяна е необходимо да се променят и моделите на семейните взаимоотношения които поддържат зависимостта.
Така, че родителите имат не по-малко нужда от помощ и подкрепа. Участието на родители в програми за родители и близки, многократно повишава вероятността, техния син или дъщеря които са в програма за лечение или психосоциална рехабилитация, да направят стабилна ремисия и успешно да се интегрират в обществото, да имат живот без наркотици.
Практиката сблъсквала ли ви е с опасности? Какви, с кого…?

Зависимостта сама по себе си е саморазрушително поведение. Никой не е употребил някакво вещество с съзнателното намерение да стане зависим. Стигането до зависимост е процес, който преминава през експериментиране, употреба, злоупотреба, зависимост. Установено е че голяма част от тези които са експериментирали един или два пъти се отказват да пробват, същото е и с тези които употребяват, част от тях прекратяват употребата. Зависимостта е състояние в което човек се озовава загубил почти всичко, училище, приятели които не са свързани с психоактивни вещества, взаимоотношения с родители, това което е имал като интереси, хоби вече не е приоритет. Физически човек е доста увреден. С това което има идва зависимия човек при мен и ми казва: „Искам да се лекувам, писна ме вече, ако не започна лечение ще умра.“ Този човек е прав, наистина му е писнало от начина на живот който води, наистина иска да се лекува и наистина ако не започне лечение ще умре. Обикновено човешкия импулс за грижа е свързан с това веднага да му казваме какво да прави, къде да ходи и т.н., да започне лечение, защото положението е доста сериозно. След като му изброим какво трябва да направи и къде да отиде,често получаваме следния отговор: „Още не съм готов за това което ми казваш.“ Тук имаме отговорността да чуем този човек, да го зачетем като човек, да му помогнем да се подготви да предприеме първата стъпка, да почувства, че не е сам. Също така има ситуации на криза, когато човек е напреднал в процеса на възстановяване, чувства се силен и сигурен в себе си и е решил да прекрати участието си в програмата. Макар, че има още неща които трябва да развие в себе си, преди да завърши програмата в която е. Това е труден момент за него и е важно да вземе обмислено решение, важно е да усети отговорността която носи за себе си, да премисли добре решението си. Разбира се той не остава сам, с него разговаря екипа на програмата в която е, другите които се възстановяват в програмата. Това е криза за всички, но най-важното е да бъде подкрепен този човек да вземе сам правилното решение за себе си.

Как да се свържат с теб тези, които желаят?

Които желае от вашите читатели да се свърже с мен, може да го направи на тел. 0885 008 564 или 0878 571 884, също така може и да ми пише на е-мейл: krasivanov@abv.bg,

Какво ще пожелаете на читателите ни, за да не стигат те до подобни вид проблеми?

Вижте, никой не е застрахован от нищо, в същото време можем да направим много за себе си, за приятелите си, за децата си, за близките си. По- леко е когато имаме вяра и увереност в себе си и в другите, че ще успеем заедно да се справяме с трудностите, които ни поднася живота, също така не бива да подценяваме и пренебрегваме празнуванията заедно, радостните моменти и събития, успехите, както нашите, така и на другите, които са не по-малко важни за всеки човек. По възможност да общуваме по между си и особено с децата си без преди това де сме пили чаша или две алкохол, важно е какво правим, не само какво говорим.

Семейството и промяната в него като фактор при справяне със зависимост

        В предговора на Анна Каренина Толстой е написал: “Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно по собствен начин.” Всички семейства се препъват в едни и същи предизвикателства на семейния живот – да се научат да живеят заедно, да се справят с трудните роднини, да тичат след децата, да се справят с юношеството и т.н. Това, което обаче е трудно да се разбере е, че дори относително малка част от системната енергия, веднъж разбрана, внася яснота в тези предизвикателства и дава възможност на семействата да преминават успешно през различните дилеми на живота. Едно от предизвикателства за семействата и родителите е темата за психоактивните вещества и/или свързаната не само с тях зависимост. През последните две десетилетия все повече се говори за тях – дава се информация за това, какви са те, как можем да се предпазим от тях, как да помагаме на близки и приятели ако разберем, че употребяват или са зависими и т.н. Съвсем логично вниманието се насочва към някой от семейсвото за който се преценява, че взима нещо. Разбира се тази преценка не е без основания, дали е на базата на прекомерна тревожност и страх, че не можем да предпазим детето си от бедите, които ще му се случат през неговия живот, или някой ни е казал, че го е видял да пуши трева. Въпреки всичко трябва да проверим обективността на нашите съмнения т.е. дали реално детето ни употребява някакви наркотици, както и дали реално/наистина и в каква степен можем да го предпазим от проблемите които го чакат през неговия живот. Тези задачи са директно отправени към родителите, респективно и към роднините и близките.
Виктор Франкъл казва за живота, че е нещо което непрекъснато ни поставя въпроси, на които ние трябва да намерим отговорите. Разбира се има много отговори на един въпрос, но в същото време един от тях е правилният, останалите са грешни, а никой не знае всички правилни отговори. Специалистите в областта на превенцията на употребата на ПАВ, както и в лечението и психосоциалната рехабилитация, на базата на изследвания са установили какво трябва да правят родителите, когато разберат, че детето им е употребило или употребява психоактивни вещества. Нека най-напред да видим какво се има предвид когато говорим за психоактивни вещества (ПАВ), както и какво се разбира под термина наркотици.
Терминът психоактивни вещества се отнася до всички химически вещества, които след като попаднат в организма по различни начини, предизвикват промени в настроението, равнището на възприятията и/или други мозъчни функции чрез директно въздействие върху определени мозъчни структури. В групата на психоактивните вещества са и тези, които са забранени за употреба, те се определят като наркотични вещества, т.е. всички вещества които са в списъка на забранените за употреба се наричат наркотици.
От изключителна важност е да правим разлика между еднократна употреба, експериментиране, употреба, вредна употреба и зависимост. Далеч не означава, че всички, които са пушили трева веднъж ще станат зависими към нея или ще станат зависими към друг наркотик. Това разбиране е от особена важност, то ще ни ориентира как да постъпим когато установим, че човекът който ни е казал, че е видял детето ни да пуши трува е бил прав. Това е и моментът, в които сякаш животът „свършва“ за нас и ни се подкосяват краката. Моментът на едно от големите лично наши родителски изпитания. Много въпроси и чувства се появяват като „Къде сбърках? Какво да правя?“, появява се чувство на вина, правят се изводи за това, че съм лош, провален родител и т.н.
Разбира се някой може да реагира и по друг начин, като например да заеме позицията – „Това са временни увлечения, ще му мине. И аз съм бил така.“. Трети начин може да бъде като родителите започнат да обвиняват себе си. Четвърти начин на реакция може да е когато родителите се обвиняват един друг. Обикновено бащата обвинява майката, че много позволява и угажда на децата т.е. глези ги. Майката обвинява съпруга си, че не разбира децата им и „вечно“ им забранява, че много грубо се държи с тях. Тези спорове между двамата родители не рядко са още от ранните години на децата им. Неусетно към проблема, употребата на ПАВ от страна на юношата, се добавят и други проблеми, които са в границите на родителската двойка. Единият родител е „позволяващ“, а другият „забраняващ“. Неяснотата на родителите по отношение на това, как да се държат към тийнейджъра може да бъде фактор, който да го подтикне да продължи да употребата поради това, че не ги чувства единни по отношение на него. Единият казва „ДА“, другият „НЕ“. Това е една от често посочваните причини от страна на родителите за тяхната роля при употребата на ПАВ от страна на тяхното дете.

Зависимост – Съзависимост

           Психоактивните вещества, като алкохол, цигари, предписани медикаменти, наркотични вещества и др. при системна употреба могат да доведат до зависимост. Зависимост може да се развие и към хазарт, интернет и др.
В опитите си родителите да накарат да спре употребата на някакво вещество или да прекрати залаганията от страна на зависимия, опитват различни начини. Обикновено започват с разговор или скандал. Стремят се да замаскират проблема пред близки, роднини, приятели и колеги, поради чувство за вина и срам. Покриват дълговете му, търсят му нова работа. Често влизат в непрекъснати договаряния, поставяне на условия спрямо употребяващия, които почти при всеки разговор се променят. Постепенно се изгражда един порочен кръг, в който всички в семейството участват по различен начин.
Като цяло в ежедневното мислене, тревоги и напрежение от страна на родителите, те все повече се стремят да поемат отговорността на зависимия член “дете“ за самия него т.е. това което той трябва да прави в израз на грижа и отговорност за себе си, започват да го правят родителите/близките. В израз на „любов“ и грижа родителите постепенно изоставят все повече себе си, взаимоотношенията по между си и приятелите. Ежедневието им в значителна степен се изпълва с мисли и тревога за проблема. Зависимият мисли как да си набави веществото, родителите мислят дали си е набавил веществото и се е надрусал. Семейството и родителското поведение, емоционалният им живот и взаимоотношенията с другите започват да се определят от зависимостта. Това състояние се определя като съзависимост.
В книгата си „Никога вече съзависим“ авторката Мелъди Бийти дава разяснения и различни определения на термина съзависимост. Според нея първоначално терминът съзависимост се използва за описание на хора, чиито живот е силно повлиян от взаимоотношенията им с човек зависим от ПАВ. Според изследванията при повечето от хората, близки на зависими от ПАВ, се развива физическо, умствено, емоционално и душевно състояние подобно на зависимостта.
Робърт Съби определя съзависимостта като “Състояние на емоциите, психиката и поведението, което се развива в резултат на продължително подлагане и прилагане на някакъв набор от рестриктивни правила и норми. Това са такива правила и норми, които не позволяват откритото изразяване на чувства и директно обсъждане на лични и междуличностни проблеми.”
Според Ърни Ларсън съзависимостта се изразява в “Онези себенавреждащи, заучени поведенчески модели или недостатъци на характера, които водят до намалена способност за създаване и участие в любящи, интимни взаимоотношения.”
Според Мелъди Бийти съзависим е “…онзи, който е позволил да бъде повлиян от поведението на друг човек и е обсебен от идеята да контролира поведението на този човек.”
Като цяло можем да обобщим, че съзависимостта се характеризира с насочване на вниманието и енергията на семейството и неговите членове към зависимия с цел да контролират неговото поведение, т.е. стремят се да го предпазят от бедата, която го е сполетяла.

          В цялата борба за спасяване на близкия непрекъснато се преплита и въпросът за отговорността. Кой каква отговорност носи в семейството? Обикновено този въпрос е неясен или съвсем ясен за повечето от членовете на семейството. Често отговорите които получавам, когато питам родителите „Кой чисти стаята на вашия син ( които е на 26 г. възраст)?“. Майката казва „Аз“ бащата потвърждава. Когато продължим да се интересуваме кой какви отговорности има в домакинството, установяваме, че един член (обикновено майката) на семейството поема доста от отговорностите на другите членове. Всички знаят отговорността на другия, но не са наясно със своята отговорност. Състоянието на съзависимост най-ясно се вижда при този, който изглежда най-силния, най-отговорния, този който най-силно се влияе от настроението, поведението, любовта на близките. Изглежда, че другите разчитат на съзависимия, но всъщност е обратното, той разчита на тях, изглеждат силни но се чувстват безпомощни. Смятат, че контролират всичко и всички, но всъщност те са под контрол.

Търсене на помощ

           Часта от родителите, които са разбрали, че тяхното дете употребява и/или залага, намират начин да му помогнат да осмисли поведението си и да го подкрепят да направи избор как да продължи живота си. Дали да поеме своите отговорности и организиране на живота си по конструктивен начин или да продължи и задълбочи проблемите свързани с употреба на ПАВ или други деструктивни поведения. Искайки промяна от страна на детето, родителите си дават сметка, че и те трябва да променят нещо в себе си, във взаимоотношенията както по между си, така и към децата.
Семейството можем да го погледнем и като система от взаимозависими отношения. Системният подход определя отношенията в семейството като динамични и промяната в един член предизвиква ответни реакции в останалите членове към промяна или връщане към предишната хомеостаза. Изследователите посочват, че поведението на родителите и близките е от решаващо значение не само за прогнозата за развиване на зависимост, но особено за успешното лечение. (Stanton,M.D, Todd,T et all, 1982)
Търсейки помощ при семеен консултант или терапевт, родителите могат да бъдат подкрепени в опитите си да накарат зависимия да се лекува, както и да намерят отговори на редица въпроси, които имат. Част от най-често задаваните са:

  • Къде е нашата грешка като родители и дали можем да помогнем?
  • Как да го накарам да спре да взима наркотици или да спре да залага?
  • Къде да отиде да се лекува?
  • Как да го подкрепяме в процеса на справяне със зависимостта?
  • Защо трябва и ние да се променяме?
  • Как да общуваме с него така, че да успее да се справи?
  • Как да се разберем помежду си и да сме на една позиция с баща му или майка му?

             Търсенето на помощ при проблеми, свързани с употреба или зависимост към ПАВ, хазарт, интернет и др. от страна на родителите и близките не е лесна стъпка. Това е част от процеса на промяна, който е започнал още от момента когато са разбрали за проблема. Споделяйки свойте трудности, преживявания, грижа и любов към зависимия, родителите заявяват и своята готовност да направят всичко необходимо да съдействат и помагат при решаването на проблемите.
Едно от важните неща, които бизките могат да получат от специалист е оценката му дали става въпрос за експериментиране, употреба, вредна употреба или зависимост. Според това каква е оценката ще получат насоки как да продължат подкрепата в справянето с проблема. Може да се започне работа със семейството, родителите и експериментиращия с ПАВ член на семейството – това го преценява семейният терапевт.
Когато става въпрос за зависимост е необходимо зависимият член да постъпи в специализирана програма за лечение и психо-социална рехабилитация за зависими. Целта на програмите за зависими, най-общо казано е да помогнат на зависимия да се научи да живее без ПАВ, хазарт и др. През времето когато той е в програма, от изключителна важност е родителите и близките също да работят със специалист, който да им помогне да подкрепят сина си или дъщеря си в процеса на възстановяване, да започнат да се грижат за себе си, да приемат и утвърждават „новия“ член на семейството. Не на последно място ще имат възможност и да обърнат внимание на трудности и проблеми в родителската двойка и разширеното семейство, които са били пренебрегвани и отлагани поради проблемите с ПАВ или други причини.
Проблемите пред които се изправяме не само в индивидуален но и в семеен план , често ни карат да имаме усещането, че те са нашият живот. Но всъщност те са само част от живота ни, те са част от въпросите които ни задава живота,а другата част са положителните неща. Една майка след едногодишно участие в група за родители сподели: „Чак сега си давам сметка, че докато се борехме със сина ми да спре наркотиците, в живота ми са се случвали и много хубави неща, като сватбата на другото ми дете, раждането на внучката ми и т.н. “.
Автор: Красимир Иванов

Ползвана литература:

Бийти М. „Никога вече съзависим – как да престанем да контролираме другите и да започнем да се грижим за себе си“, 2009
Франкъл В. „Воля за смисъл“, 2011

Влияние на зависимостта върху семейството

         Зависимостта не е само индивидуален, но и семеен проблем засягащ цялото семейство – родители, братя и сестри, роднини, съпруг/а, деца. В опитите на семейството да помогне, постепенно съсредоточава живота и функциониране си върху зависимия. Така семейният живот се организира  около проблема зависимост, а не около различните потребности на членовете и семейството. Постепенно личните и семейни потребности остават на заден план, членовете на семейството намаляват социалните си контакти, поради чувство на срам и вина.  Все повече се страхуват и тревожат за живота на зависимия и все по-малко се грижат,  както  за себе си, така  и един за друг, развива се т. нар. съзависимост. В такъв труден момент няма място за  обвинение. От особена важност е да положите  усилие и да потърсите специализирана помощ дори, когато зависимият отрича проблема си и не желае да се лекува

Програми за работа с родители и близки на зависими


            Зависимостта не е проблем само на този който употребява наркотици, алкохол или играе хазарт. Зависимостта обхваща цялото семейство – родители, братя и сестри. Целият семеен живот и функциониране е съсредоточен върху зависимият член и наркотиците, развива се т. нар. съзависимост.

         Програмите за работа с родители и близки имат за цел да подкрепят семейството в неговите опити да излезе от порочният кръг на зависимостта. Основните насоки на работа са: родителите да възвърнат грижата за себе си, преодоляване на срама, възстановяване на контакти, възстановяване и подобряване взаимоотношенията на родителската двойка. Подкрепа към зависимият член и възстановяване на доверителни отношения.

        Световната практика показва, че включването на родителите и близките в такива програма многократно повишава вероятността, зависимия член да успее да постигне автономен начин на живот.

„Програма за терапевтична подкрепа на родители и семейства на алкохолно зависими”

 

ФОНДАЦИЯ „СОЦИАЛНО РАЗВИТИЕ И КУЛТУРА“

http://www.sdcfoundationbg.wordpress.com

           Социално психологичните проблеми свързани с алкохолната зависимост имат не само личен, но и семеен аспект. Многобройните изследвания сочат семейната среда като място, където се формира зависимото поведение. Семейната среда също така е и място, където зависимият член може да намери подкрепа и помощ в процеса на възстановяването си.  Програмата за подкрепа на родители и семейства на алкохолно зависими изцяло се базира на системен подход. 

          Общата цел е да подкрепи семейството като система от взаимодействия между членовете в усилията им да се постигне трайно въздържание от употреба на алкохол при зависимия.

           Дейности

  • Индивидуален и/или групов формат на работа с алкохолно зависимия член на семейството.
  • Индивидуален и/или групов формат на работа със  съпруг/а.
  • Семейни консултации.
  • Консултации на разширеното семейство (родители на алкохолно зависимия, братя, сестри и др.).

      Продължителността на програмата се определя от оценката на екипа базирана върху потребностите на конкретното семейство, като се договаря с неговите членове.

       Участието в програмата ще ви даде възможност да:

  • осъзнаете в голяма степен ресурсите, с които разполагате за справяне с проблема.
  • идентифицирате тези области на вашия семеен живот, които се нуждаят от промяна.
  • прекъснете порочния кръг на зависимост/съзависимост.
  • бъдете активни  във формирането на нови отношения във вашето семейство.

          За повече информация:

          Тел0878 571 884 / 0885 008 564  – Красимир Иванов

         e – mail: sdcfoundation.2016@gmail.com

 

 

         

 

Алкохол – вредна употреба и зависимост

            Алкохолът има  място в нашия бит и култура, при празнуването на лични и религиозни празници, когато посрещаме гости присъствието му е „задължително”, както и употребата. Все повече употребата на алкохол преминава в проблем, като основно е на ниво вредна употреба, достигаща до зависимост. Разбира се далеч не всички хора, които употребяват алкохол имат вредна употреба или стават зависими.

                   Вредната употреба се базира на нашето отношение към ежедневните ни задължения и готовността да се справяме с тях. За вредна употреба можем да говорим, когато човек все по-често пие и в същото време все по-често отлага решаването на ежедневните си задачи, така те постепенно минават на заден план. Има хора които са по-чувствителни, като на тях им е по – трудно да се справят с емоциите си. Началото на  вредна употреба трябва да се търси в ситуациите, в които някой посяга към алкохол, с идеята, че му „помага”. Човек, който се чувства от­чуж­ден в своята среда, по-маловажен, по-лош от другите, в един момент открива, че след като е употребил алкохол по-лесно общува.  Друг трудно понася семейните или материални проблеми, а няколко чаши алкохол му дават чувство за свобода и облекчение. Други не издържат на напрежението в работата, на силната конкуренция и постоянното чувство за заплаха. Стресът на деня и страхът отнемат съня, но след едно дълго питие светът става по-малко страшен и т.н. Проблемите обаче остават, трупат се и често стават все по-сложни. След като изтрезнее, човекът се изправя пред тях с още по-голямо напрежение и тревога. За да намали тази тревога, той трябва пак да посегне към чашата. Започва да действа механизмът на „порочния кръг”, който често води до драматични последици.

            Вредната употреба на алкохол може пряко да бъде свързана с начина на живот в големите градове. В тях напрежението е по голямо. В последните няколко години все повече жени заемат ръководни постове, засилва се стремежа за професионални постижения, всичко това извежда жената в друга ролята. Срещите с приятели в повечето случаи са планирани и ограничени във времето, което намалява спонтанната окраска на преживяването, на удоволствието от това, че си срещнал приятел. От друга страна стоят притесненията за децата и кой да се грижи за тях. Като цяло начина на живот е свързан все повече с планиране на времето и преследване на задачите, което довежда до отделяне на по-малко време за себе си и приятелите. Засилва се чувството на самота, което води до употреба на алкохол. В по-малките населени места живота е организиран по различен начин. В грижите за семейството и отглеждането на децата често участват бабите и дядовците, често помагат приятелите и съседите. Това дава сигурността, че не си сам и има на кого да разчиташ при трудни моменти.

 Диагностични указания

           В международна класификация на болестите 10-та ревизия са дадени следните указания за диагностициране на зависимост към психо-активни вещества.

            Сигурна диагноза за зависимост може да се постави само ако три или повече от следните показатели са били заедно на лице по някое време през последната година:

 (1) силно желание или чувство на вътрешна принуда да се приемат психо-активни вещества;

(2) затруднен контрол върху приема на психо-активното вещество по отношение началото, края или нивото на употреба;

(3) физиологично състояние на абстиненция при прекъсване или намаляване употребата на веществото, което се проявява с: типичния за веществото абстинентен синдром; или употреба на същото (или сродно) вещество с цел облекчение или премахване на абстинентните симптоми;

(4) данни за повишен толеранс, като нужда от по-високи дози за постигане на ефект, които първично се е постигал с по-ниски дози (типичен пример за това се наблюдава при зависими от алкохол или опиати лица, които употребяват дневни дози, достатъчни да увредят или убият непривикнали лица);

(5) прогресивно отпадане на алтернативни удоволствия или интереси, поради употребата на психо-активното вещество; нужда от повече време за доставяне или употреба на веществото или за възстановяване от ефектите му;

(6) продължаване на употребата, въпреки наличието на очевидни вредни последици, като чернодробното увреждане от прекомерното пиене, депресивни състояния следствие от тежката злоупотреба или свързани с употребата на веществото нарушения в когнитивното функциониране;

           Вредната алкохолна консумация най-общо се определя като пиене, причиняващо увреждане на физическото или психическото здраве. Не винаги, обаче, количеството на употребен алкохол е определящо.

           Зависимостта е процес, които се развива постепенно и преминава през различни етапи: експериментиране, употреба, вредна употреба и зависимост – загуба на контрол върху желанието за употребата на алкохол. Алкохолната зависимост е хронично рецидивиращо заболяване, което означава, че по време на лечение и психо-социална рехабилитация не е изключено да се случи употреба или епизод на употреба – рецидив. От изключителна важност е как ще се приеме този рецидив, всъщност той  е част от процеса на възстановяване